Как антипенителите контролират образуването на пяна на границата между фазите

Антипенообразувателят действа само ако течността не го абсорбира напълно. Това звучи нелогично, докато не погледнете филм за образуването на пяна, вместо да разглеждате готовата опаковка. Аз оценявам тези продукти по един критерий: тънката стена между две мехурчета. Ако добавката остане разтворена в основната маса, тя никога не достига тази стена. Ако бъде силно отблъсната, тя се събира на капчици и оставя кратери. Полезните видове се намират в тясната ивица между тези две крайности.

Пяната се задържа, защото повърхностноактивните вещества се натрупват на границата между въздуха и водата и поддържат еластичността на филма. Въздухът продължава да постъпва от разтворителен диск, помпа, пулверизатор или аериращ резервоар. Капката антипенен агент трябва да проникне в този филм, да се разпространи по него и да остави слаба връзка, така че течността да се отцеди и мехурчето да се срути. За проникването и разпространението е необходимо по-ниско повърхностно напрежение в сравнение с това на пенообразуващата течност, както и ниска разтворимост в нея. В това се състои цялата тайна. Полидиметилсилоксанът има повърхностно напрежение около 20 mN/m спрямо водата при 72 mN/m, поради което се разпространява трудно. Хидрофобният силициев диоксид в много емулсии действа като игла и довършва разкъсването. Дефоамерът на базата на минерално масло с хидрофобни частици изпълнява същата задача, но по-бавно. Полиетерните видове често зависят от температурата: те остават по-неактивни, когато са студени, губят разтворимост близо до точката си на помътняване и едва тогава заемат граничната повърхност.

Лабораторните чаши прикриват това. Тестът с разклащане оценява бързото разбиване на пяна. Системата за циркулация оценява капката, която все още съществува след срязване, нагряване и един ден помпено подаване. Прекалено голямото количество емулгатор прави антипенния агент “добър” във формулата, но безполезен спрямо мехурчетата. Твърде малко количество или неподходящ силикон, и изсъхналото покритие показва „рибешки очи“, мазна мъгла или повторно нанасяне, което не се навлажнява. Сблъскал съм се и с двата дефекта в една и съща седмица с една и съща смолна система. Дозата почти не се промени. Съвместимостта обаче – да.

Ето защо разделям добавките при водоразтворимите покрития. Част от тях се добавя в мелницата, тъй като тя създава въздух и също така смила едрите капчици до размер, подходящ за филма. Друга част се добавя в разтворителя, за да улови микропенката, която се появява едва когато вискозитетът започне да се повишава. Едно късно добавяне изглежда ефективно на хартия. То оставя миниатюрни мехурчета, затворени в втвърдяващия се филм. При технологичната вода принципът е същият, но с различни единици: стабилно ниво от няколко десетки ppm обикновено е по-добро решение от паническото изливане в резервоара за пяна.

Когато устойчивостта изчезне след един час циркулация, аз не увеличавам веднага дозата на препарата. Питам се дали хидрофобният компонент е бил разграден до степен, при която е съвместим, дали рН е разрушило емулсията или дали препаратът е създаден единствено да унищожи повърхностната пяна, а не микропяната, която се намира в основната маса. Увеличаването на дозата при препарат, който вече се е разтворил, води до появата на повърхностни дефекти, като в същото време пяната остава.

Така че техническият въпрос не е “кой антипенник е най-ефективен”. Въпросът е дали капката може да остане леко „нежелана“ достатъчно дълго, за да продължи да намира филмовата повърхност. Този прозорец е тесен. Ако се пропусне от която и да е страна, резервоарът отново изглежда препълнен или филмовата повърхност изглежда нарушена.